четвъртък, 20 август 2015 г.

Притча за съзнанието на пчелата и съзнанието на мухата

Живяла някога пчела с прозрачни крилца. Живяла в прекрасна гора, където имало красиви дървета и прохладна река.
Живяла някога муха с прозрачни крилца. И тя живяла в прекрасната гора, където имало красиви дървета и прохладна река.
Случило се така, че дори и къщите на пчелата и мухата били на едно място – старо разклонено дърво. Само че мухата живеела до коренищата, където гниели листата, а пчелата живеела по-нависоко – в суха хралупа.
Всеки ден и мухата, и пчелата летели из цялата гора, за да намерят препитание. Но те никога не летели заедно, защото мухата винаги търсела в гората гнили места и изпражнения, а пчелата ходела на лов за нектар. Веднъж се случило така, че пътищата на пчелата и мухата се пресекли, но те изобщо не се забелязали една друга, защото мухата не се интересувала от пчелата, в която няма нищо вонящо, а пчелата не забелязвала мухата, която нямала нектар.
Но веднъж, сред гнусните изпражнения се родило и израснало прекрасно, ухаещо цвете. И неговият аромат се смесвал с вонята на изпражненията, в които растяло това прекрасно цвете.  От време на време тези аромати се преплитали един друг и сякаш настойчиво канели някого. Така тук понякога идвала мухата и кацала долу, в изпражненията, а понякога идвала пчелата и събирала опияняващия нектар на прекрасното цвете.
Но веднъж, подмамени от ароматите едновременно долетели и мухата, и пчелата. И нищо не би се случило, но след като се нахранили до насита и пчелата, и мухата започнали да се оглеждат наоколо: пчелата погледнала надолу, а мухата вдигнала поглед нагоре. И всяка от тях видяла ужасяващо зрелище – съвършено непривично и гадно. Пчелата видяла как нещо подобно на пчела се рови в изпражненията, а мухата се възмутила на това, че нещо подобно на муха яде толкова непригодна за мухата храна като нектара на цветята.  Тяхното външно подобие ги привлякло една към друга и те започнали да летят една около друга с надежда да намерят по-голямо родство освен външната прилика. Всяка от тях искала да каже нещо, но за съжаление, не се разбирали една друга. Те доста дълго летели една около друга. Привличало ги външното сходство, но ги отблъсквала миризмата, излъчваща се от тях.
Без да се уговарят, те полетели в гората към стария и мъдър Филин, който се родил заедно с гората. Филин знаел и разбирал абсолютно всичко. Той разбирал езика на всички жители на гората и бил страшно мъдър. Прелитайки край него пчелата зажужала: „Тя, толкова много прилича на мен, лети като мен и се храни като мен. Защо тя се храни с противните изпражнения? Та нали това е много глупаво. Наоколо има толкова много нектар!“
Мухата, на своя език зажужала на Филин: „Лети и жужи като мене, а виждаш ли, дявол знае с какво се храни! Тези цветя са родени от изпражненията, а тя лети наоколо… високо, високо и каца само на цветята. Горда е! С какво е по-добра от мене? Всички цветя се раждат на земята, а тя дори не иска да погледне към нея…“
Филин внимателно изслушал тяхното жужене и отговорил:
- Така е било и така ще бъде. Във всяка гора има мухи и пчели. И това, че мухите намират в гората изпражнения не означава, че гората е пълна с тях. А това, че пчелите намират мед в същата тази гора, не прави гората сладка. Гората е такава каквато е и тя винаги ще храни и мухите, и пчелите. И всяка минута за мухите гората ще е пълна с изпражнения, а за пчелите винаги тя ще бъде пълна само с нектар… Такава е природата на пчелите. Такава е природата на мухите. Такава е природата на гората.
Никой от нас не е по-добър или по-лош. Просто един е роден за едно, а друг – за друго. И всеки от нас е най-добре да се занимава със своите дела – така ще е най-добре за всички…

понеделник, 17 август 2015 г.

Вкуса на болката в живота

Един възрастен учител в Индия се уморил от постоянните оплаквания на ученика си. И тъй, една сутрин го изпратил да донесе сол. Когато се върнал, учителят накарал недоволния младеж да изсипе шепа сол в чаша с вода и после да я изпие.
– Какъв вкус има? – попитал той.
– Горчив – отвърнал ученикът.
Учителят се подсмихнал, а после казал на младежа да изсипе същата шепа сол в езерото. Двамата отишли мълчаливо до близкото езеро и когато ученикът хвърлил шепа сол във водата, старецът рекъл:
– Пий сега от езерото.
Когато водата докоснала устните му, учителят отново го попитал:
– Какъв вкус има?
– Сладък – гласял отговорът този път.
Тогава учителят седнал до сериозния младеж, който толкова много му напомнял на самия него, хванал ръцете му и казал:
– Болката в живота е шепа чиста сол – ни повече, ни по-малко. Тя винаги остава една и съща. Но горчивината, която вкусваме, зависи от съда, в който се разтваря болката. Затова, когато те боли, можеш единствено да разшириш собственото си възприятие… Не бъди чаша. Бъди езеро.

четвъртък, 13 август 2015 г.

Роза и трън

Не позволявайте, мнението на другите да притъпи собствената ви преценка. Правилните отговори на всички въпроси са вътре в нас, трябва само да си позволим да ги чуем...


Един мъж, живеещ накрая на пустинята, засадил млад розов храст, който не цъфнал нито веднъж. Той чакал дълго няма ли най-накрая да се появят жадуваните цветове, но това не се случило. Тогава мъжът попитал храста защо не цъфти.

- Защо не цъфтя? - удивено повторил въпроса храстът. - Нима трябва да цъфтя? Погледни наоколо, никой не цъфти. Ето колко много има такива като мен, храсти камилски трън, никой от тях не цъфти.

- Но ти не си трън.

- Как да не съм трън?! Напротив, аз съм същият като тях. И аз имам бодлички, ето виж!

- Да, същият е като нас – чули се гласовете на тръните. – Защо го объркваш?

Мъжът се опитал да спори, но без резултат. Каквито и доводи да прилагал, тръните го оборвали с думите "Ние знаем по-добре какви сме и какъв е той". И розовият храст поклащал клонките си в знак на съгласие, чудейки се защо човекът тормозел и себе си, и тях по този начин...

Мъжът се уморил да спори и си тръгнал.

- Не го слушай, приятелю! – говорели тръните. – Той иска от теб невъзможното! Ти си като нас, сам виждаш. Ето бодлите ти. Ето и нашите... Ние сме тръни и тръни ще си останем. Ти също...

Розовият храст слушал и се съгласявал. Знаел, че са прави. Трябвало да са прави. Един тънък вътрешен глас му нашепвал, че може би е добре да послуша мъжа. Но разумът надделявал: все пак какво разбирал човекът? Той бил различен от растенията. Нямало как да познава природата им по-добре от тях самите! Уморен от тази вътрешна борба, розовият храст решил, че ще последва гласа на разума и заспал...

Мъжът обаче бил твърдо решен да не се отказва. Отишъл в съседната държава и купил друг розов храст. Засадил го до първия. Вечерта тръните започнали да го приветстват с добре дошъл – били твърдо убедени, че се е появил още един техен събрат. Чужденецът обаче сякаш не разбирал и думичка. Говорил на странен език и само от време на време се поклащал в знак на учтивост.

Скоро дошла пролетта, след нея - лятото и новият храст цъфнал. Храстът, който се смятал за камилски трън, бил удивен. Той не очаквал такова нещо от някой, който бил същият като него - камилски трън. Но розовите цветове били толкова прекрасни, че той ахнал и по него избили капки сълзи. От тази красота сърцето му се напълнило с радост и умиротворение. Красотата проникнала в него и скоро той самият разцъфтял.

вторник, 11 август 2015 г.

Щастието...

Някога, много отдавна, Щастието било дадено на Човека в изобилие. Не било нужно той да се бори за него или да го търси, то просто си присъствало в ежедневието му и било част от неговия живот. Но въпреки това, Човекът все се оплаквал, недоволствал, мрънкал за всичко, не оценявал онова, което имал.
Виждайки какво се случва, един ден ангелите се събрали на съвещание, за да решат какво да направят, за да променят това положение. Знаели, че Човекът оценява нещата, едва когато ги загуби, затова решили да скрият някъде Щастието. Така Човекът щял да усети и осъзнае липсата му най-силно. И вероятно щял да разбере стойността му и да го цени повече в последствие, когато сам се е преборил за да го получи. Били сигурни, че това ще има ефект. Да, обаче къде биха могли да скрият Щастието така, че да не е толкова лесно намирането му?!
Започнали да се изказват най-различни варианти – един предлагал да го скрият на връх Еверест, друг смятал за по-подходящо дъното на Атлантическия океан, трети – кубетата на Тадж Махал, в някоя тясна горска пътечка..., в коридора на родилното отделение на някоя болница..., във фунийка за сладолед..., сред розите на някоя цветна градина..., в пакет цигари..., в брашното на някой хлебар... Изброили се толкова много места, но нито едно от тях не им се сторило достатъчно удачно и трудно за намиране, а именно това била целта. В този момент се чул нечий глас, който промълвил:
- Вътре в Човека да скрием Щастието! Там той поглежда най-рядко...
Всички кимнали одобрително на това предложение и приели идеята.
И така, от ония древни времена, та до ден днешен, Човешкото Щастие се крие вътре в самия Човек. То вече не е даденост, не се дава наготово, трябва да се търси, да се намери...
Не е лесно да се открие Щастието, но не е и невъзможно.
Трябва просто Човекът да спре да търси “навън” и да насочи поглед навътре, към същността, към душата.
Своята и на другите...

понеделник, 10 август 2015 г.

Двата вълка в нас

Стар чероки разказвал на своя внук за борбата, която се води във всеки един от нас. И рекъл на момчето, че в душите ни се борят два вълка. Единият е зъл, той е гневът, завистта, недоволството, отрицанието, алчността, надменността, самосъжалението, чувството за малоценност или пък за превъзходство, лъжата, фалшивата гордост и егоцентризмът. Другият е добър – той е радостта, мирът, любовта, надеждата, спокойствието, скромността, добротата, благосклонността, взаимността, щедростта, искреността, състраданието и вярата.
Внукът се замислил за момент и след това попитал дядо си:
- И кой вълк побеждава?
- Този, когото нахраниш. – отговорил старият чероки.

неделя, 9 август 2015 г.

Пеперудите и огъня



Персийска притча

Три пеперуди, долитайки до горяща свещ, започнали да разсъждават за природата на огъня. Първата, приближавайки се до пламъка, се върнала и казала:
-Той свети.
Втората долетяла по-близо и, когато се върнала, казала:
-Той изгаря.
Третата, долитайки съвсем близо, влязла в него и не се върнала. Тя научила това, което искала да узнае, но вече не можела да го съобщи.

Получилият знание се лишава от възможността да говори за него, затова знаещият мълчи, а говорещият не знае.

сряда, 5 август 2015 г.

Притча за пеперудата

Веднъж в един пашкул се появила малка пукнатина и случайно минаващ човек стоял часове и наблюдавал как през тази малка цепнатина се опитвала да излезе пеперуда. Минало доста време, но пеперудата сякаш изоставила своите усилия, а цепнатината оставала все така малка. На човека му се сторило, че пеперудата е направила всичко възможно и че у нея не са останали никакви сили за каквото и да било повече. Тогава човекът решил да помогне на пеперудата: взел малко ножче и разрязал пашкула. Пеперуда излязла веднага. Но нейното телце било слабо и немощно, крилата й били недоразвити и едва се движели. Човекът продължил да наблюдава, мислейки че крилата на пеперудата ще се оправят, ще укрепнат и тя ще може да лети. Но нищо подобно не се случило.
През остатъка от живота си пеперудата се влачила по земята. Тя така и не могла да литне.
И всичко само заради това, че човекът, желаейки да й помогне, не разбрал, че усилието за излизане от пашкула е необходимо на пеперудата, за да може течността от тялото й да премине в крилата, те да се разгърнат и така тя да може да лети.
Животът заставял пеперудата с труд да напусне тази обвивка, за да може да расте и да се развива.
Понякога именно усилието ни е необходимо в живота.
Ако ни беше позволено да живеем, без да срещаме трудности, то бихме били ощетени. Ние не бихме могли да станем толкова силни, колкото сме сега. Никога не бихме могли да полетим.