Често си
спомням няколко събития от детството
си, които дълбоко са се запаметили в
съзнанието ми.
Нашето семейство беше доста
бедно и баща ми трябваше да се бори, за
да свързва двата края. Поради тази
причина мама помагаше, работейки като
икономка за други семейства.
Дядо отглеждаше зеленчукова
градина в задния ни двор. Една от задачите
ми беше да бера зеленчуците и да ги
продавам в града.
Спомням си, че една сутрин
закъснях с ходенето до града. Трябваше
да премина през бодлива тел и разкъсах
старите си, износени панталони. В този
момент вече не можех да се върна у дома,
за да се преоблека, защото вече бях
закъснял и щях да изгубя твърде много
време, затова реших да продължа. Срещнах
една съученичка на улицата и когато тя
ме видя, забелязах, че гледаше скъсаните
ми панталони.
Същият следобяд, когато
отидох на училище, я видях да шепне на
другите съученици, които ме погледнаха
и започнаха да се смеят. Изчервих се.
Ситуацията се влоши, когато едно от
момчетата се приближи до мен и каза:
- Ей, ти, със скъсаните
панталони, мога ли да ти взема острилката?
В мен нарастваше чувство на
негодувание, но не можех да реагирам.
Започнах да мечтая за отмъщение. Не
можех да мисля за нищо друго освен как
да отмъстя за унижението си.
Дядо забеляза, че нещо не е
наред. Той ме попита защо изглеждам
толкова тъжен, ядосан и в толкова лошо
настроение и защо не говоря с другите.
Разказах му какво се е случило и как
планирам да си отмъстя. Той сложи ръка
на рамото ми и ме заведе до един край на
зеленчуковата градина. Посочи някакви
плевели, които растяха сред марулите,
и попита:
- Ако не извадим тези плевели,
какво ще се случи?
- Знам, дядо, че плевелите
растат бързо и ще убият марулите –
отвърнах аз.
Моят дядо, много загрижен,
ме погледна и каза:
- Ако не извадим от нас
плевелите на наранената гордост, ще
позволим скръб, негодувание и ужасната
мисъл за отмъщение да се натрупат вътре
в нас и да убият всяко добро качество,
което притежаваме. Ти си добро, щастливо
и отговорно дете. Тези качества изпълват
сърцето на твоето семейство с радост и
надежда. Но напоследък си изпълнен с
тъга и негодувание.
Сълзи изпълниха очите ми.
Прегърнах дядо и разбрах важността на
прошката. Когато не прощаваме на другите,
ставаме нещастни, и още по-лошо, правим
и тези, които ни обичат, нещастни. Изведнъж
ми стана жал за съучениците ми, защото
те губеха времето си, критикувайки
другите.
Голяма радост и мир изпълниха
сърцето ми; чувства, които не бях изпитал
дълго време.
А тук е и аудио версия за тези, които нямат възможност да четат.
https://youtu.be/kOy9OVt_7XY
Книгата може да свалите от този линк:
А тук е и аудио версия за тези, които нямат възможност да четат.
https://youtu.be/kOy9OVt_7XY
Няма коментари:
Публикуване на коментар